Може да изглежда странно колко от времето си отделяме за тези нишки жилав кератин, които растат – особено непостоянно – от скалпа ни. В продължение на целия си живот посвещаваме хиляди часове и дори още повече пари на фризьорските опити внимателно да бъдат склонени и склуптурирани нашите прически точно в най-правилния цвят, форма и размери. Има дни, когато цялото ни настроение е подкрепено от чувството, че косата ни е на наша страна и други дни, в които духът ни е точно толкова мощно сломен от злочестото зърване на непокорните ни пирги в огледалото на асансьора.
Защо това има толкова голямо значение? Защото, колкото и странно да звучи, ние използваме косата си, за да говорим. Чрез синтаксиса на цветните протеинови нишки се опитваме да изразим ключови аспекти на нашата душа и да комуникираме някои от най-дълбоките истини за това кои сме.
Винаги е някак си рисковано и несигурно доколко ще успеем да предадем своята идентичност на хората около нас. Имаме нужда от подкрепата на още много неща освен думите, разчитаме и на други допълващи детайли: на нашите обувки, бижута, дрехи и, разбира се, със сигурност, на въпросните кичури коса.
Косите на всички ни говорят леко специфичен диалект, но относително лесно можем да разпознаем някои от основните определения в огромния и нюансиран Речник на Косата, принадлежащ на човечеството:
Плътно опъната назад:
Заявяваме на света, че сме заети, организирани и е по-добре да не бъдем прекъсвани лекомислено.
Дълга, вееща се и разбъркана:
Напомняме на обществото за съпротивата, която имаме към някои изисквания на модерната работа. Ние сме духовни същества, косата ни казва, че имаме сърце и си даваме време да забележим това, което наистина има значение.
Подчертано разделена на път:
Използваме косата си, за да кажем на другите, че сме внимателни, скромни, търпеливи, чувствителни и имаме голямо желание да бъдем реалисти. На нас може да се разчита.
Сресана напред, късо подстригана, подобно на римски генерал:
Косата ни информира обществото, че сме твърде погълнати от истинските битки в живота, за да ни е грижа за тривиалното; караме косата си да се подчинява. Израснали сме безразлични към критиката и, в добрия смисъл на думата, трудно можем да бъдем впечатлени.
Косата наистина е един неуловим и заплетен, сложен език. Проблемът, и дори трагедията, е в това, че не е задължително другите хора да обръщат много внимание на това, което тя говори. Случва се да преживяваме неудобството и на онези трудни моменти след връщането ни от скъпия и времеемък фризьор, когато се виждаме с приятелите или любимите си задавайки очаквания въпрос „как ти се струва“, само за да получим меко казано обърканите отговори „тези панталони ти стоят страхотно“ или „отслабнал/а ли си?“.
Почувствали сме толкова плам от важността на това, че косата ни сега е сресана просто малко по-наляво и е един тон по-близо до русото, а на другите изобщо не им пука. Въпреки че в уединението на собствените си бани, те също обръщат огромно внимание на това какво казва тяхната коса. Разговорът, който произвеждат косите ни се доближава до извънредно скъпия, трудоемък, себеосъзнат диалог на глухонемите хора.
И все пак това, което ни се случва в ограничения контекст на темата за косата, е просто един проблем, който ни преследва през целия ни живот: фундаменталната самота на животното човек. Ние притежаваме необикновено ограничена сила да накараме другите да им пука и да ни разбират по начина, по който толкова силно жадуваме да бъдем схванати. И обратното.
Не трябва да се подиграваме на другите за това, че се грижат толкова много за косите си, нито да обвиняваме себе си, че го правим. Ние просто сме ангажирани с мъчителната работа върху това да се опитваме да комуникираме кои сме. С всички тези бои, ролки, маши и ножици, ние просто се опитваме да направим себе си малко по-ясно разбираеми в един свят, на който болезнено слабо му пука.
Оригиналът на статията можете да видите тук.