…и какво печелим, ако спре да ни пука
Една от най-големите заблуди на съвременното общество е идеята, че това, което другите мислят за нас, действително има значение, заявява в своята статия в Psychology Today психотерапевтът и преподавател Michael J. Formica. Ясно е, че тази представа има своите корени в еволюцията на човечеството, но нейното превръщане от инстинкт за оцеляване в социален императив се оказва една от най-големите пречки за себеприемането.
Във времената, когато нашите предци са си делили планетата с рунтави мамути и саблезъби тигри, никой не е искал да изостава от останалите. Включването в групата е било нужно, за да оцелееш. Днес обаче, най-голямата хищническа заплаха идва от нашия собствен вид, както физическата, така и социалната. Независимо, че източникът на заплахата се е сменил, нуждата от приемане, както и страхът от това да не бъдем приети, продължават да имат мощно влияние върху нашите мисли и чувства. Фактически те до голяма степен подхранват т.нар. екзистенциална тревожност, която е отличителна черта на цяло поколение – от стремежа към угаждане на другите, през изпадането в съзависимост, до прекаленото споделяне в социалните мрежи.
Ние всички имаме своето „отвътре“ и „отвън“ – своя вътрешен и външен свят. Вътрешният ни свят е нашето субективно преживяване на нашата автентична същност, а светът извън нас е продукт на нашия светоглед. Едновременното съществуване на тези два свята създава в нас психологическа динамика, която има само една отправна точка и ние сме тези, които балансираме между себе-възприемането и възприемането ни от страна на другите.
Когато този деликатен баланс се измести, защото сме започнали да търсим одобрение от другите или защото се опитваме да контролираме това, което излиза от нас, ние се фокусираме върху външния свят и можем буквално да изгубим от поглед собствената си същностна природа. Тази същностна природа е различна от нашето его, което само по себе си представлява собствената ни представа за нас самите, подхранвана и повлиявана от това, което е извън нас. Когато гледаме навън, вместо да гледаме навътре, нашето усещане за себе си и усещането ни за това къде ни е мястото, се замъгляват. Колкото повече се опитваме да установим тези усещания на базата на това, което виждаме навън, толкова по-замъглена става нашата представа и толкова повече се отдалечаваме от автентичната си същност. Вместо да участваме напълно в социалните форми на взаимодействие и да изразяваме с мислите и поведението си собствената си ценност, тези мисли и поведения се превръщат по-скоро в ответни средства.
Нашето его е всъщност фалшиво усещане за себе си. То е фасада, изградена от изискванията на контекста, в който живеем и от начина, по който възприемаме тези изисквания. То е нашата себе-представа, нашата социална маска, ролята, която играем – то процъфтява чрез одобрението. Тази нужда от одобрение се задвижва от самокритичността и негативното говорене за себе си, които са основани на страх. А страхът може да има различни източници – от нашия първично предпоставен тревожен страх от отхвърляне, до мисленето, че си „по-малко от“. Всички те ни умоляват да зададем въпроса:
През целия си живот не одобряваме себе си без това да ни носи особен успех. Защо не започнем да одобряваме себе си и да видим какво ще излезе?
Себе-одобрението идва със себе-приемането, което пък се поражда от признанието, че фактически сме достатъчни, такива, каквито сме. Когато разпознаем и признаем това за себе си, реално можем да се освободим от страха. Тогава няма да имаме нужда да гледаме навън, за да валидизираме това, което е очевидно за вътрешната ни същност. С признанието, че всичко, от което се нуждаем, за да бъдем напълно себе си е нашата същностна природа, ние достигаме своята сила и своята истинска човечност.
Тази публикация е превод. Оригиналната статия можете да прочетете тук.